Из “Градината на мълчанието”

Стърнище

Опустя сърцето ми

като полето на есен.

Прибрана е всяка сламка,

всеки плод.

Чернеят се тук там врани

и изкълвават последните зърна.

Ужасно е да се разхождам

из такова поле,

когато в ушите ми още звучи

песента на славеи,

когато очите ми са още пълни

с цветовете на лятото.

Идва ми да го подпаля,

като стърнище.

“ “ “

Навиват жените аршинките на живота,

прехвърлят нишките една по една.

Говорят си за отминалото лято,

за внезапните поройни дъждове,

за своите синове умрели.

 Развиват докато падне мракът,

кълбото на човешката съдба.

Те се досещат, че в утринта ги  чака

отворената към отвъдното врата.

Споразумение

Сключих негласно споразумение със себе си:

да не разравям огъня,

да не развявам кирливите си ризи,

да не се самонаказвам за минали вини.

Реших да стъпвам леко, на пръсти,

по горещия пясък на онези дни.

Не мога да бъда все аз опарена,

не може вечно да ме боли.

Ако аз сама не си простя,

няма кой друг да ми прости.

Камбана

Порои набраздяваха земята.

Прииждаше зловещата вода.

Една камбана биеше самотна

и звуците й режеха нощта.

Към нея тичахме като животни,

заслушани в звънеца на пастир.

Преминахме през водните въртопи

и спряхме до заветния баир.

Зад нас водата домове помете.

Издавиха се всички живи твари.

Камбаната за друг живот зовеше,

но звуците са още неразбрани.

Два живота

Два живота в мене преплита.

Единият препуска като вятър,

свободен, необязден до сега.

Другият като змия се стрелка по земята,

озлобен, осъден на самота.

Как да събера в едно и двата,

без да се убия при това?

Цирк

Всичко беше  толкова кратко.

Кратко детство и кратка любов.

Само старостта ще е дълга, дълга  -

зимна нощ накъсана от лош сън.

Мина времето на големите циркове,

с пъстри шатри и  много зверове.

Днес една единствена маймунка само 

виси над главата ми на късо въже.

Присмива ми се с голямата си беззъба уста.

Дори на пръсти не мога да я стигна.

Уморих се вече от тази игра.

Циркът всеки момент ще си тръгва.

Градина

Не ми се става още,

а ме сърбят ръцете.

Има много вода да нося

и да поливам градината

на моето мълчание.

Ще разравям

пластове от мъка,

ще скубя горчиви корени.

Дано сред бурените

намеря билката,

с която да си лекувам раните.

Когато се уморя

и седна по стрехата,

градината ми да е почистена

и слънце да огрява вадите.